Един от често срещаните проблеми на нашето време е липсата на отделяне и по-конкретно психоемоционалното отделяне на индивида от родителите и недостатъчното му и навременно съзряване.
С тези термини не се определя пълното несъзряване на индивида, т.е. той може да е напълно независим в материално отношение – да има свой дом, свое семейство и деца, но на емоционално ниво да е все още силно свързан със своите родители.Често човек не отчита това и не вижда корена на проблема, дори и не забелязва психологическите бариери по своя път.
Основен признак, по който се определя недостатъчното отделяне от родителите, е неумението за вземане на важни решения. Човек постоянно иска съвет, чака одобрение или дори порицание, с единствената цел да се почувства под нечие крило, под нечия грижа, само и само да не поема отговорност за своите действия и избори. Резултатът от това, че той не живее за себе си, а за обкръжаващите го, правейки всичко, както на тях им е угодно.
В тези случаи, често приятелите и колегите в определени моменти изпълняват функцията на родителя. Например, жена, която е напълно зависима от своя мъж или приятел; работник, който се труди много не заради дохода и кариерата си, а заради одобрението на началника; мъж, който се крие „под полата на жена си“; човек, следващ сляпо своите приятели, имитирайки ги – хоби, навици, стил на обличане, маниери; девойка, която във всяка ситуация се съветва със своите многобройни приятелки; последовател на някакъв гуру… Този списък може да се продължи до безкрай, но изброеното в него е ярък пример за недостатъчното психоемоционално отделяне от родителите.
Причината за това поведение е очевидна. Родителите са възпитали несамостоятелен човек. Често това са властни и хипер покровителствени хора, имащи тотален контрол над живота на своето чадо. През цялото му детство те са вземали решения вместо него, оправдавайки се, че „знаят най-добре“, като така са го лишили от правото му да управлява собствения си живот и да има своите грешки и опитности. Безспорно, родителите трябва да бъдат авторитети за своето дете, но е нужно да се премахне прекаленото вмешателство, за да може човекът да мисли самостоятелно и да е уверен в правотата на своите решения.
При това, той не само не получава подкрепа във важните за него моменти, но и не получава достатъчно любов. Обикновените родителски нежност и топлина нерядко се оказват на заден план в отношенията. Това още повече повишава вероятността в зряла възраст човек да търси „аналог“ на своите родители и да изисква това, което не е получил в детството си.
Малко са родителите, които се замислят за това, когато възпитават своето дете. Опитвайки се да го защитят от всички несгоди и издигайки железобетонна стена от позицията „аз най-добре знам“ (всъщност те са по- умни и по-големи и правят всичко това с добри намерения), родителите от ранно детство вменяват на детето чувство за непълноценност, страх от поемане на отговорност и страх от неизвестното. Когато човекът пораства, той става по-самостоятелен, неговият социален кръг се разширява, но навикът да зависи от някой авторитет, да следва чужди съвети и неувереността, остават. В резултат на това, той живее чужд живот. Нима за това мечтаем в детството?
За осъзнаване на проблема и за предприемането на първата крачка по пътя на решаването му, е нужно да се преразгледат отношенията с родителите – да се припомни как те са се държали в различни ситуации в миналото, как се държат сега и след това да се съпоставят. Освен това, е много важно да се проследи принципа на избор на вече порасналия човек на приятели, началници, любим(а) и как построява отношенията си с тях. Ако се окаже, че от своето обкръжение той изисква одобрение и похвали, то проблема е налице.
Решаването на този проблем съвсем не е леко. Една от често срещаните причини за недостатъчното отделяне е страхът от тежка загуба. Човекът ужасно се бои да се раздели с безметежното детство и да започне самостоятелен живот, страхува се да се отдели от тези, които поемат отговорността вместо него, и това е не само тежко, но и болезнено. При това емоциите, които изпитва човек са съпоставими с тези при загуба на много близък човек, но е задължително да се преживеят. Тази болка е цената за вътрешната свобода, която човек доброволно избира или не.
Като представител на биологичен вид, безспорно, човек се явява продължение на своите родители, но като зряла, самостоятелна личност той не трябва да зависи от никого. Тук е много важно да се разграничат и да не се бъркат понятията самодостатъчност и независимост с изолираност и неконтактност. Необходимо е да се осъзнае, че нуждите на възрастния човек коренно се различават от тези на малкото дете и че родителите не могат да ги удовлетворят. Възрастен в своето тяло, това са различни възможности и потребности от тези на едно дете. Образно казано – кенгурото става вече прекалено голямо за торбата на своята майка, затова трябва да се раздели с нея, независимо колко удобна и топла е тя. За него това е загуба и като при всяка такава, е нужно да се скърби и да се преживее.
Индивидът, който е достатъчно отделен от своите родители винаги знае какво иска и какво му е нужно в момента и това се проявява по следния начин:
- Не се бои от промени, вярва в собствените си сили, умее да взема правилни, обмислени решения.
- Охотно общува с хора, които са по-умни, по-силни и по-талантливи, с радост се учи от тях на нови неща, като при това не ги обожествява и идеализира, не търси покровителство и съвети при вземане на решения, не прехвърля отговорността за своите неуспехи върху съдбата, кармата, времето.
- Уважава и цени своите родители и в трудни моменти се обръща към тях за подкрепа, но построява своя живот сам.
- Не се бои да казва „не“, даже на най-близките си хора, нито изпитва чувство за дълг и вина при това.
- Приема разногласията и конфликтите с ясното съзнание, че намирането на компромисно решение води до по-крепки и силни взаимоотношения.
- С разбиране изслушва критиката по свой адрес и си прави изводи, като при това не изпитва срам и вина.
Естествено не е никак лесно човек да бъде такъв, особено, ако сянката на властните родители продължава да пада върху него, дори когато вече е възрастен. Ако дефицитът на любов не му е позволил да укрепне вътрешно, потребността от нея остава независимо от биологичната възраст. Като начало трябва да се вземат мерки, за да натренираме самостоятелност. Това понякога се случва с „по-малко кръв“, т.е. с обяснение на родителите на своята позиция, даване на аргументи и молба за разбиране и отпускане на хватката. За да смекчим обстоятелствата, можем да дадем добре аргументирани доводи. Та нали и мама и татко желаят само „най-доброто“? Желаят. Те не мислят, че са възпитали безхарактерно същество! В никакъв случай. Те мечтаят да се гордеят със своето дете и това е безусловно! Те не искат да стават причина за никакви несгоди. Естествено не! Затова е нужно да предоставят на детето си достатъчно свобода, защото то вече е голямо, за да разбира и построява живота си самостоятелно.
Когато човек преминава с всичка сила през емоцията на недостатъчната любов и я освобождава, когато се отказва от това, което не е възможно да получи дори и от други хора и обърне фокуса на внимание от родителите към себе си, тогава става добра „майка“ и „баща“ за себе си и се научава да следва потребностите на своето „вътрешно дете”.
Често родителите са доста консервативни и със закостенели разбирания за възпитание на детето (дори вече голямо). В този случай, опитът за отделяне от родителите може да протече с много усложнения и дори да доведе до прекратяване на отношенията с тях. Колкото и да е тъжно, трябва да бъдем готови и за този обрат. Разбира се, родителите са хората, които са ни дали живот, грижили са се за нас и ние сме благодарни за това. Но вече „опереното малко птиче“, в името на бъдещия си живот и оцеляване, трябва да напусне гнездото и да се научи да лети самостоятелно, колкото и трудно да е това. Дори и ако отношенията напълно се прекъснат, родителите винаги ще обичат своето дете. Възможно е дори с времето отношенията да се изгладят, но вече на друго ниво, когато тяхното дете е вече пораснало, когато е доказал се голям човек, който е здраво стъпил на краката си и буди уважение у хората.
Автор: Ольга Семишина
http://mylablife.ru/separaciya-i-vzroslenie
Превод: Маруся Маринова